Лили Спасова - Лале

Лале 

Обича лалетата, откакто се помни. Розовите ѝ бяха любими. Детството ѝ някога бе изпълнено и пропито от допир с пръстта, с луковици, които намират своето точно място в нея и като в дом се наместват, за да източат телцата си, да изпъчат гърди, да разцъфтят и после да си отидат кротко в нея. Наблюдаваше розовото лале. Откога искаше в градината ѝ да има такова нежно, кротко, мечтателно, фино, истинско и точно толкова твърдо и силно сред другите лалета с по-дебели и твърди стебла. 

Розовото лале на детството ѝ, с отблясъците на нощта в душата, грееше особено. Не почерня. Някак си се заинати и се хвана за живота. А сега се набиваше като трън в очите. Сякаш говореше дори в съня ѝ, където лалетата покриват гроб. Розови. Някога сватбата ѝ бе преминала като приказка. Розова рокля, но рози, рози, рози…Еднакви до припадък и все червени. Не! Не ги харесваше, пък камо ли да ги обичаше. Приказката беше в главата ѝ. Дори с тях. С приливи, отливи, бури и циклони, които превръщат всичко в равно. В пустош без живот. 

Недоумява защо, когато човек умре, не закичват в розови панделки и лалета портата при посрещането на последните изпращачи. „Човек се ражда гол и гол умира“ при това с чуждите цветя, ако изобщо някой остави такива. Розовото лале е в бялата ваза на рояла в стаята ѝ и то е единственият лъч светлина. Прах се гони, а паяжина пулсира бавно-бавно подобно на сърцето ѝ. Тя е другото нещо, предизвикващо взора ѝ. Розовото лале и паяжината пълна с агониите от всичкото минало през живота ѝ и очакващо паякът да не ги пощади. По лалето има дребни мушички. 

Розовото е далеч от нея, както и радостта от допира със земята някога. Тъмните жили върху лалето издайнически разкриват, че и то си отива. Съжали, че не го уби преди да се роди. Умираше в тъмно, а нали и там все е тъмно за дълго и не е сигурна дали има лалета. Въздишката ѝ роди лалета в градината на душата. Розови. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025