Калина Лазарова – Центрофуга
Калина Лазарова е родена през 1996г. в София. Завършила е „Международни отношения“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където в момента изучава магистратура „Литературата – творческо писане“. През 2024 г. е отличена с Първо място в Национален литературен конкурс „Море“. Нейни стихове са публикувани в сп. „Нова асоциална поезия“, както и в сайта на Бургаска писателска общност. „Механика на мълчанието“ е дебютната ѝ поетична книга.
Автопортрет
Пълна съм с противоречия
като детска площадка
с фасове.
Вселена 26
Колкото повече се пълни хранилката,
толкова по-малко ще се храним от нея.
Дано не прелее.
Предупреждение
В минутата преди да полудеем
ще хвърлим камъни,
изписани с една и съща кръв.
От всички точки на света към центъра
един след друг,
един до друг
ще падаме
като молци изяли времето.
Но глух за виковете ни
ще бъде всеки бог.
Лабиринт
Гризачите не са създадени за битки,
но всеки ден се борят
за мястото си в лабиринта.
Търсят изход.
Деформираните челюсти
се мъчат да улучат противника,
превръщат клетвите и кръвта в оръжие,
но врагът си остава невидим.
А лудият учен се смее
някъде сред трибуните
и небрежно отпива от виното.
Колко ли мишки ще оцелеят
след това осакатяващо предизвикателство?
Човек е това, с което се храни
Аз съм грях
в човекоподобна форма.
Огромно плашило сред нива,
която ражда единствено плевели.
Чудовище за идните поколения.
Ненужен апостол
роден от време,
в което не тече никаква мисъл,
неблагоразумно втренчен
в стъклените очи
на всички останали твари.
И се питам,
има ли смисъл да търся
човека?
Центрофуга
Зелена котка пресече пътя ми.
Тръгнах след нея
и попаднах във водовъртеж.
Не помня през колко кръга минах,
но преди да пресека последния
бях твърде уморена,
за да се върна към себе си.
Кошер
Светът е кошер,
който се върти.
Вратите му са хиляди капани –
озъбени и настървени,
разпръснати по всички коридори
към долната и горната земя.
А стълбата към рая е изгнила
и всички ги е страх да се катерят.
Клинична смърт
Взривиха го с опитите си
и вече умира.
Тялото му е на възел,
медузите му се разлагат
по пясъка.
Вместо кръв започна да бълва
черупки от миди –
да режат до кокал,
да компенсират липсата.
Но жертвите
не са достатъчно.
Най-голямото събитие –
морето –
си отива
и никой не може
да се удави на спокойствие.
*
Издирва се
плахото ми чувство за самосъхранение –
толкова вярно ми служеше
преди ти да се появиш.
Сега съм принудена всяка вечер
да деля трапезата си с различна опасност
и в сянката на това тайнство ми се иска
да преобърна всичко по масата,
за да го намеря.
Каква непосилна задача за ръце,
които дори не могат да ме нахранят.
Каменна цигулка
Говориш,
но думите ти не могат
да преодолеят кобалтовата бариера
помежду ни.
Езикът ти
е изтръгнато пипало
на сепия,
което се опитва да възкреси
отдавна умъртвена мелодия.
Напразно,
допирът му е зара́зен
и вкаменява
кадифените ми струни.
Пролетно почистване
Цял живот подреждам дома си,
за да освободя място
за нещо повече.
Така и не намерих кутия,
в която да побера
себе си.
Кошмар
Сънят ми е
меланхолична музикална стая
с дупки по тавана,
капани от зелена светлина
и страховити капки дъжд,
които ме нападат –
до,
ре,
ми.
Крехките защити на ума ми
се разпадат.
Дано дъбът, от който съм направена
да издържи на влагата.
Ад
Трима сме в стаята.
Наблюдаваме се,
разучаваме се,
съзряваме.
Часовете се стичат като оловни капки
и образуват локви
в сърцевината на хипокампуса ми –
сцена от живота,
обречена да се повтаря.
В чуждите очи
откривам себе си
и това е адът.
Le Roi des Rats
Може би природата е виновна,
че времето е студено
и кожите ни се пръскат по шевовете.
Храним се ненаситно в тъмното,
опашките ни образуват
кръстовиден възел –
твърде късно е
за бягство.
Трагично стечение на обстоятелствата
или злокобна поличба?
Явление сме,
което се среща рядко
и категорично
не може да оцелее.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025
