Диляна Стоилова - Тъгата под клепачите

Вятърът се промъква в края на есента. Времето спира в дланите ни. Носим тъгата под клепачите на Диляна Стоилова.

Александър Арнаудов

*

Тихият хладен вятър

скрибуцаше подобно на стара ненастроена цигулка

в края на есента. 

Рикошираше в счупеното  стъкло на младостта,

тихо се спираше в дланите ми

пълни със семена от макове, 

като в майчини ръце, 

държащи цялото бъдеще.

Ветровете – тези наши ветрове,

скътали в себе си

целият аромат на вишневия цвят, 

ягодово сладко 

и цветовете на петуниите, 

събиращи  се в тихата прегръдка

на нощта ...

Ако тръгна нагоре 

по стръмния склон на спомените,

времето ще отлети в нежелана посока,

припомнящо ни за  огромното тайнство как  да достигнеш слънцето.

Полетът е красиво падане надолу,

където в стремежа си да вдишаш топлата му пара отблизо,

се чупи като стъкло.

Страхът от истината реже петите ти.

Разбрал си същността на тази игра: 

да си обичал,

да си плакал,

да си търсил...

А ние ще продължим някак да крачим с тъжните си празни ръце, 

с усмихнатите хвърчила в очите.  

Ще скрием пеперудите в сърцата си като липсите ни,

като забравата,

като реалността. 

И ще спре всеки до своя спомен,

ще заплаче насред пътя и ще отлети, 

давайки си сметка, че времето не съществува!

Траектория на времето 

6.00

Сънят, сплъстен, все още чертае в съзнанието ми криви линии.

Нося се в синия въздух наум. 

8.00

Между кафето и поезията, между доброто утро и светлото бъдеще,

там някъде съм. 

11.00

Не преча на човеците да изпълняват целите си , да се радват на Слънцето, да играят театрите си.

Не пречете и на мен!

11.11

Моите божествени числа.

Всичко е начало.

13.00

Светът ме обича и аз обичам Света.

Животът е задоволен  оптимистично.

17.00

Иска ми се отново да науча цигарите.

Душата ми е с голи прозорци и с разбито кранче, което тече навсякъде.

18.00

Виното е морфин, нощта притъпява болката, 

някаква вода  се стича от восъчните ми  очи.

21.00

И днес не научих цигарите.

22.00

Отново в реалността. 

6.00

И отначало!

Противоположна на света

В косите съм на вятъра и в зноя на тъгата.

Ръцете ми прелистват тишина, загнездила се в тялото ми неспокойно.

Лято съм и след закъсняла есен.

Сред виолетови въздишки целувам сенките на времето.

Канелените ми коси заплитат се в съзвездия и всеки шепот нося под клепачите си.

И римите ми светят в пепелните нощи, недописани прозират в полунощ.

И от толкова поезия черепът ми ще се пръсне, 

кръвта ще шурне от сухите ми вени, 

но аз оставям я да ме удави

сред тъгите си,

сред думите на люлякови разстояния, 

сред всичката мъгла на самотата...

А вий не може да ме разберете 

и моето сърце умиращо в секунда,

душата ми възкръсваща на час.

И маковете във очите ми 

и вечната тъга по раменете ми, 

и устните ми гаснещи след всеки залез...

И като всички вас не съм.

Не ме разбирайте погрешно.

Поетът е противоположен на света!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025