Водна Птица – Декомпозиция

В театъра на подсъзнанието искаме просто да бъдем щастливи. Пясъчният ни часовник се изпразни в декомпозицията на Водна Птица.

декомпозиция

исках просто щастие,

исках просто принц 

и щастие,

дворец и щастие,

препятствия -

само между две корици,

фантазии -

само между две корици,

платих всяка цена.

не е ли това висша смиреност?

не съм ли отрупвала всеки с блага?
притиснала ярост и болка,

не е ли това пътят? именно това?

какво спира сънят ми?

какво го пуска с кошмар под ръка?

бъдещето е стара касета,

не бях ли аз сбъдната мечта?

слънчев порой над морето халките разтваря,

мимолетна е тази игра.

работа, къща, градина и мъж,

има ли друго? не питай.

има ли друго в сега?
има ли въздух без нищо?
има ли непознати места,

които силно ще поискам?

без бъдеще-минало

и жертви за друг,

плач, бяс и смях се редуват,

добре е да бъдеш и малко луд.

не бяха точно моите думи...

но в морето се гълтат солени води,

и ще мразя отново, когато вали,

ще се разлагам в природата 

на крайните чувства.

орисия

правим заклинания за любов 

и чакаме магията да подейства.

капанът изщраква, улавяме нещо - 

труп, парче месо.

молим се понякога за нечие добро.

молбата полита и се връща към нас, 

като птица в гнездо.

пясъчен часовник 

дойде навреме, за да ме 

извадиш от ступора,

да ми припомниш, че още

съм млада, да сипеш

прекомерната капка хаос,

на която ще устои само една майка.

дойде навреме,

за да промениш всичко,

да видиш моята нова увереност,

как спирам цигарите и срещам

недоверието с непреклонност,

намирам пролетта насред зима,

равновесието помежду ни

и че мен отново ме има.

дойде навреме,

за да ме разбиеш на парчета,

щом видях как
пясъчният ти часовник се изпразни.

театърът на подсъзнанието 

птицата е водна всяка вечер -
намерила е огледало сред оазис,
сред пустиня,
живее два живота,
и между двата има рима.

единият е след смъртта -
забиват неочаквани камбаните,
оркестърът подева Бела Чао,
нечие име си отива,
идеите остават с живите.

другари преливат по капка,
бушува в звуци целият квартал,
предрешени клоуни раздават листчета-загадки,
пънкари строят и палят барикади,
за начало и за финал.

другият живот уби смъртта,
камбаните не бият, а присветват,
визуално транскодирано людство,
наместо резонанс е ниска резолюция
във всички думи, мисли-чувства.

в уютната си клетка, в тялото,
птицата вибрира с натурален свят,
дори зад затворени клепачи изцяло,
продължава там визуалния ад
да се бори с празнотата на бялото.

там втори глас на его Аз,
разцепва крехко птиче съзнание
"чуваш ли камбаните?",
птица птицата намушка грабва, викна,
"ти, разсеяно създание!

чуй ги!
забрави екрана и мнението на другите!
чуй ги!
спри да им нищиш кусурите!
чуй ги вътре трубадурите!"

птица срещу птица,
Аз възнася аз и после го свлича
от пиедестала, в мрака на вината-палача...
а вината
сетне в чужд лик облича.

потаен страх и болка
работят неуморно,
като бюро на пропагандата,
и всички живеят като насън
в света си на Вожда и Партията.

но не е само сън.
чува птицата сърцето да пулсира,
чува в червата си: това е истина!
дъхът покорява дълбините под пъпа
и секва шумът.

миг на покой и смъртта пак намига,
вдига тост за нас, за слава,
но птица-аз прегръща я
и сливат се в небето с хор деца,
скачаме към новички тела

пеем: "мойта свобода е твоя,
твоя страх е също моят,
и болката ни е добра,

разтвори се в дъха ми,
заедно така ще бъдем,
невинна, детска свобода."

ала уви,
в кръг ще се гоним вечно,
една подводна, друга водна птица,
живеем уж наяве, а насън,
но и летиме нявга безсловесно.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025