Слави Томов – Порцеланови невротици
Порцеланови невротици
на Maurice Blanchot
1.
Опитвам се да пиша за онова сънено време, за онзи далечен отрязък, пълен с много стаи и коридори, с разпръснати книги на Maurice Blanchot по пода зацапани с едва забележими петна от вино или бира, за скъпи порцеланови чаши преливащи от изящни неврози, за Sacre Ble´u, която звучеше постоянно отнякъде. Не мога да определя, дали това беше през пролетта или есента, нито дали беше през деня или пък през нощта, нямам точни ориентири за онези пасажи, които обитавахме двамата: екзистенциални удавници, егоисти, самозабравили се инфантилни сомнамбули. Случваше се често да спорим за нещо, просто ей така, без причина, Ромина избухваше, оставяше настрана преполовената ябълка, от която отхапваше, захвърляше книгата, вторачваше се в мен и казваше: ти не можеш да постъпваш така с мен. Изправяше се, затичваше се и затръшваше вратата след себе си. След подобни ситуации се случваше да се видим чак на другия ден. Тя се затваряше в нейната стая, аз в своята. Когато се срещнехме из коридорите тя отбиваше наляво, а аз-надясно. Или друг път Ромина се разплакваше без причина. Бършех сълзите и казвах ѝ да се успокои, питах я какво ѝ има, тя хълцаше задавена в сълзи и отвръщаше: мимолетен спомен, просто спомен, който много ме натъжи. След това се зазяпваше в небето и добавяше: виж, днес небето е толкова синьо, искаш ли да поплуваме? Плувахме, спяхме до късно, случваше се да слезем с нейния автомобил до града за покупки. Понякога я изчаквах в колата. Ромина отиваше да залага малки суми в едно казино. Беше леко пристрастена към хазарта. Знаех, че съпругът ѝ има много пари, но не знаех какво точно работи. В общи линии си живеехме много добре, но да си призная, представа нямах нито как се бях запознал с нея, нито как бях попаднал в къщата ѝ. Сякаш обитавахме сенчестите страни на битието. Често ми повтаряше това: не забравяй, че имам съпруг. Омъжена съм. Знаеш, той често отсъства, но е много мил, освен това ме обожава. Обожава. Съпругът ѝ, наистина му се налагаше да пътува често. Излизаше рано сутрин, прибираше се късно вечер, понякога изобщо не се прибираше, но никога не забравяше да ѝ донесе красив букет с цветя. Когато се прибереше сядаха на канапето, тя го питаше как му бил минал денят и после му сервираше вечерята. Аз стоях встрани, гледах ги, пушех цигара и той сякаш никога не ме забелязваше. И все пак, случи се няколко пъти следното. Сблъскваме се в антрето, той се беше запътил към банята, а аз, току-що излизах. В първия момент сякаш се сепна, отдръпна се от мен, извини ми се, след това ме заобиколи и влезе в банята. Друг път не ми се спеше и влязох в спалнята им. Той четеше някаква книга по чиито страници имаше много числа, а Ромина сваляше грима си пред тоалетката. Настаних се на един фотьойл. И тогава ме забеляза. Изправи се, доближи се до мен и ме попита: Сигурно сте жаден, искате ли чаша с вода? Като цяло, така ни протичаха дните, външния свят заедно с Ромина не ни интересуваше. Когато времето беше хубаво, по-цял ден се люлеехме или дремехме върху един хамак в градината или се наливахме с бира, разказвахме си налудничави истории, Ромина си поръчваше рокли, аз четях Benedetto Croce или Heidegger. Въздухът миришеше на лавандула, от скриновете в стаята напираха пориви за потулени насилия, камериерката на Ромина постоянно обираше паяжините в къщата с едно пухено маншонче, понякога зад оградата чувахме бракониерски изстрели, понеже живеехме близо до някаква гора.
2.
Един ден Ромина просто откачи. Новата рокля току-що бе пристигнала. Тя я облече. Завъртя се няколко пъти пред огледалото, въздъхна и в следващия момент лицето ѝ се изкриви. Започна да дърпа и къса роклята си, избухна в плач. Опитах се да я спра. Хванах ръцете ѝ. Тя се опита да се отскубне, но аз я повалих на земята. Опита се втори път, но затегнах хватката. Постепенно лицето ѝ се проясни, мускулите ѝ се отпуснаха, спря да се съпротивлява. Отпусна глава назад и през сълзи ме замоли: Но ти трябва да ми помогнеш. Трябва да ме изкараш от тази къща, в която бавно умирам. Хванах китката ѝ. Пулсът ѝ биеше силно. Попитах я къде иска точно да я отведа. Тя отвърна: надалече, много надалече...Замря в обятията ми, вдигнах я и я положих върху леглото. Мигновено заспа. Вечерта се прибра съпругът ѝ. Посрещнах го в антрето, но не мисля, че и този път ме забеляза. Отново носеше букет с красиви цветя. Влезе в кухнята. Съблече връхните си дрехи, постави цветята в една ваза, запали цигара. Настаних се срещу него. И аз запалих цигара. После той смачка цигарата си и запали нова. Вторачи се в земята. И аз запалих втора цигара. Не помня колко бяхме стояли така двамата без да си продумаме, но изведнъж чухме шум. Ослушахме се. Вратата се отвори. Беше Ромина. Очите ѝ бяха подути, гримът размазан. Погледна него, после мен и ни запита: Всъщност кой ден сме днес? Той нищо не отвърна. Лицето му бе потънало в шепите му, по панталона му имаше малко пепел от цигарите, някакъв стенен часовник удари кръгъл час. Сигурно отиваше към полунощ. Знаех, че отиваше към полунощ, но и аз не знаех кой ден бяхме днес. Ромина се доближи до него, сложи ръка на рамото му, но той не помръдваше. Обгърна го и с другата си ръка. Тогава той се изправи, откопчи се от нея, вдигна дясната си ръка и я стовари върху лицето ѝ. Още веднъж и още веднъж. От долната устна на Ромина рукна кръв. Чух го да крещи, кой бил поредният кучи син, с когото се въргаляла зад гърба му? Скочих върху него, за да го спра. Съборих го на земята и му извих ръката, той ме напсува. Накрая стоварих юмрука си върху слепоочието му. Изрева от болка и ме замоли да не го удрям повече. Отхлабих хватката, Ромина вече излизаше навън. Догоних я. Вечерта беше приятно топла. В далечината избухваха празнични фойерверки. Миришеше на конфети и карамел. Ромина се доближи до мен и каза: Но той е същински ангел. Боготвори ме. Не казах нищо. Добавих, че днес е 30 юли. Разгарът на лятото. Тя ме погледна: Но на мен ми е студено. Искаш ли да запалим камината и да послушаме Schopin.
3.
Странното и обезпокояващото беше, че с мъжа ѝ се виждахме почти всяка вечер, разминавахме се по стълбите, коридорите, стаите, но той нито веднъж не ми каза нищо. Сигурно Ромина хубаво е обяснила, че не съм неин любовник. И все пак, кой нормален мъж можеше да търпи до безкрай или да се прави, че не забелязва друг мъж с жена му, в собствената му къща? Представа нямах. Понякога се ощипвах силно. По няколко пъти. Болеше ме. Значи не сънувах. Друг път взех една порцеланова китайска ваза с изрисувани дракони и я запратих в стената. Разби се на парчета. Един къс се заби в скулата ми и текна кръв. Истински обитавах тази къща. Бях тук. Заедно с него и Ромина. Не ми даваше мира обаче въпросът, как бях попаднал тук. Не чувствах да бях нежелан. Никой не ме гонеше. Нито възнегодуваше, че съм тук. Беше малко стряскащо, чувствах, че сякаш съм попаднал на театрална сцена, но не виждах публиката. Прекалено дълго вече продължаваше постановката, а антракти все още нямаше. И все пак, започнах да замислям план да офейкам. Да, щеше да ми липсват историите на Ромина, вкусните ястия, които готвеше за мен, но не можех цял живот да бъда затворен на това място. Дните се нижеха. Настъпи август, после септември. Много неща се бяха случили. Ромина първо ожули страничната врата на скъпия си автомобил, после се блъснахме в някакъв уличен стълб, предният капак се изкриви. Бяхме пияни, тя махна пренебрежително с ръка и изръси смеейки се: Нищо работа, той ще се погрижи за всичко това. Един ден докато бях във ваната вратата се открехна. Ромина. Не смееше да ме погледне в очите. В едната си ръка държеше праскова. Доближи се и седна на ръба на ваната. Накара ме да се изправя. Изправих се и покрих слабините си с ръце. Тя преглътна слюнка и перна ръцете ми. Смутих се. Мъжът ѝ всеки момент можеше да ни завари тук. Изправи се, взе една хавлия и ми я хвърли от разстояние. Преди да излезе ме попита: Някога разказвала ли съм ти, че в своята младост исках да следвам психиатрия?
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025
