Райна Кацарова – Стадото изяде стадото

1.

В най-студеното време,

на топло

в кошарите – катедрали,

между хранилките – олтари,

в локвите сяра – светена вода,

сред сламата – миро,

направо върху барабонките,

под куполи от паяжини,

се ражда животът.

Облизан, изправен на четири крака, да засуче.

За да бъде пренесен в жертва,

за да бъде опечен,

да бъде доен,

стриган да бъде.

Най-силният да се пребори

с рога и копита,

за най-голямата хлопка,

най-тежкия чан,

най-истинската камбана,

най-многото женски.

Стадото изяде стадото.

2.

Град на глада

Излизам,

иде ми да крещя заедно с Били,

не Айлиш – мацката,

другият – дивият – Идола!

Да сляза,

да скубя косите си,

да се тръшкам, да вия!

Тротоарите - счупени вафли,

блокове шоколад с опаковката,

дървета от хляб,

паветата сирене и кашкавал.

Цели улици като парчета от баница.

Като пица, като дюнер,

реката от гъста боза,

тепета от макарони.

Чупете и яжте,

комат след комат!

Изяжте го тоя град най-накрая!

И да се свършва.

3.

Присъствала съм 

на разговори за изолации, нови перални и ламинат.

Стояла съм отстрани,

стараейки се да не слушам,

но думите продължаваха да излизат от всезнещи, глухи усти.

Кухи думи, които политаха и нижеха тъжни колонки във въздуха.

Завихряха се като торнадо

и се блъскаха в таваните.

После падаха като цунами отгоре,

невидимо за другите, но не и за мен.

Давила съм се в тези думи

и не веднъж съм политала нагоре

с тези вълни.

Нямала съм желание,

нито сили да се боря с тях.

Мълчала съм,

за да не да викам:

- Спрете! Някой ден ще умрем

и след нас ще остане само едно – талашит!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025