Марин Маринов - Защото

Диханието на смокини залива бреговете. Времето е момчето на рибаря Ставро. Пускаме лодката си в морето на Марин Маринов.

Александър Арнаудов

Сега, в една от пролетните утрини

Песента на птиците се носи вече
по нашите земи.
Сега е време да цъфтят лозята
върху пясъчните склонове,
диханието на смокините да заливат бреговете.
Време е момчето на рибаря Ставро
да спусне малката си лодка във морето
и докато удря посребрените води с веслата
в залива със каменните кораби,
южнякът ще огъне боровете
и кедрите ще зазвънят оттатък Омагьосаните възвишения.
Сега е време да принадлежиш на всичко:
на утрините с устието на димящата река,
на младата луна,
запокитена по нечия прищявка сред звездите…
Погледнеш ли сега
над червеникавата линия на хоризонта,
Зорницата ще ти отключи
за миг вратите на небето.

Ден, денят

Този двор със слънцето в чимшира,
зеленчуковата градина зад къщата
и плодните дръвчета, унесени в цъфтене –
лозите покрай тях са почернели
и ако откъснеш няколко салкъма наесен,
все ще е нещо.
По лехите блика вода, мирише на влажни корени.
Това е твоят живот, всичко което имаш,
тук дори пръстта подхранва умореното въображение.
(Още едно взиране в слънцето:
болката упорства, надделява и трябва да отместиш очи;
после се вижда обратната страна на светлината,
чернота, която не е мракът, по-скоро живо същество
и дишането му освежава уплашената кръв.)
И за да не си сам в празната си къща,
усили още малко музиката от транзисторчето –
в този слънчев следобед
тромпетите и сакса на „Чикаго”са добро допълнение.
Синкавите облаци, тънки и прозрачни, се сливат с небето,
слънцето помътнява,
сигурен знак, че от люляците слиза сянката на здрача.

З а щ о т о

Цветовете на черешата летят във въздуха,
защото вятърът е южен
и идва на горещи пориви.
Една усмивка е достатъчна
да изглади бръчките по челото ти,
в края на април.
Морето изсветля
и се вмъкна неусетно в часовете ни,
така са топли дните и зелени.
Ако се заслушаш, сигурно ще доловиш
мелодията от камбанки на звъниче.
Заровили сме нещо в този тих сезон,
нещо важно и неуловимо.
Понякога изскача от пръстта
и побягва като сянка по кафеникавата угар.
Защото ти живя
с радостния ритъм на сезоните,
с радостния ритъм на морето,
ей тук, под скалите,
сега скърбиш тайно, далеч от всички,
скърбиш за себе си
в безпощадната настойчивост на миналия си живот,
в отсеченото време от невидима ръка,
изгубен в знаците на светлината
и на мрака.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025