Дилян Еленков – Апокрифи
АПОКРИФИ
Общество без социалност, социализация без общество, множество изградено в асоциалност. Това е за религията като мечта, или мечтата като религия. Пътуването във времето отдавна е осъществимо, осъществено. Твърдостта на една евентуална реалност е същинската преграда. С думите ние навлизаме отвъд смъртта, отвъд ентропията, която важи единствено и само за материалното. Когато душата е приземена, тя жадува, която жажда я принизява, не й позволява да създаде дори себе си. Вярата в освобождението, вярата в създаването е твърде земна и изгубена в своя смисъл. Тя е предписана да надхвърли своите ограничения в така приетия разсъдък и да се завърне към своята изначална природа, а именно към нищото, към празната страница, към белия лист.
Да, единствената преграда е реалността, каквато е възприета и разбрана; тук силно е застъпена идеята за времето, обгърната от ежедневието, от несполучливата признателност на пилигрима, от протритите в молби колене, в неродената смърт. В рождението, преди да се е случило, недокоснато, или, напротив, твърде докоснато, от нужди, от вежделения, от тщестлавие, низък абсурдизъм, високи в една тъжна мечта. Духовното израстване е илюзия на примитивната същност, опровергана в изначалната си нецялостност. Нездравият стремеж единствено е в състояние да принизи духа, вече приет като такъв. Възможността за израстване е когато то като такова бъде оставено на своята реалност.
Една вероятна несигурност е обхванала предстоящите хора, изразена в желание за похвала от потупването по гръб, неосъществимо само по себе си, в този смисъл уязвимо. Това неуверено поколение търси и дори изисква своите идоли, ненамерени в недооценените родители, иконите са видяни в съвършената изисканост на тези над-под тях, богове-инфлуенсъри, котките в дъжда, изгубените кучета. Единственият пример, който е намерен, е в непримиримостта, която се изразява в агресивна леност. Тъгата е щастие, щастието е тъга. Погледите са взряни в изгряваща тъмнина. Децата посрещат светлината в страх. Принцът не е на бял кон, а принцесата не е в златна рокля. Очите рядко поглеждат себе си, главите са сведени. Очакваната надежда е в нероденото.
В шегите на младостта забравяме смъртта, тя е просто далечна игра – като пластмасовата кукла-конзола, в която прелистваме прелестите си, отваряме кутии с изкачащи палячовци, убиваме родителите си, приятелите си, жалим враговете си за няколко бонус точки, разбиваме главите си в тухли за няколко монети, взривяваме танкове и градове, докато пицата изстива недокосната в чинията отляво на бюрото – нашият недосегаем трон; тук няма тъга, тъгата е далечна реплика от ненаписано бъдеще, което сами творим. Ние сме главни герои в ковачницата на собствената си съдба.
Мечтата е несбъднат сън. Сънят е мечта в зародиш. Мечтанието е съзидание в най-ефимерния му смисъл. Това е досег до началото, докосване до утробата. Дори надеждата не е последна, а мечтата. Краят на мечтата е смърт.
Живото е родено. Ала рождението ли е живот? Едно очакване, изпълнено в самото себе си, какво предполага? Повторение, осъществено в триангулация. Намирайки края си, се стремим към сътворение.
Не знаем или не разбираме пътя си. В състояние сме единствено да виждаме посоката на изминатото. Бъдещето е срамна мисъл. Ала стоейки пред празния лист, единственото, което ни очаква, е сътворение. Молим се на Господ, без да разбираме, как той моли Нас. Моли ни за внимание, за собственото си съществуване. Докато ние сме тук, и Той съществува. На празната страница не е написано ничие име.
Мечтата, сама по себе си, е облечена в ръкавица. Тя не усеща, не докосва. Събира в себе си определено съдържание с конкретен лимит. Пръстите нямат отпечатък, тоест, нямат индивидуалност, характер; ръкавицата–мечта е съпоставима с тялото–душа, еднакво предопределени в своята канибална клаустрофобия, неразделима в нежелано единство; мечтата може да се освободи единствено като намери своята цялост, създавайки не-мечта, а нова същност.
Не преди смъртта виждаме живота си, виждаме го с рождението. Времето в утробата е блян, който ще преследва дните ни. Греховете са опростени, греховете са непростими. Търсим спасение и спасител, със завистлива наивност, без да вярваме, че сами сме в състояние да простим, да сътворим, да започнем отначало.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025
